Реформирана съдебна система е гаранция за предвидимост и е един от принципите на доброто управление, а България все още не успява да създаде тези гаранции. Това каза в интервю за БТА директорът на Българския институт за правни инициативи (БИПИ) Биляна Гяурова-Вегертседер. Според нея нестабилната политическа ситуация винаги може да се изтъкне като причина, донякъде основателна, но мъдрият политически подход би бил в посока завършване на важните за системата реформи. За пореден път страната излъчва грешния сигнал към ЕС, а и към международните ни партньори, каза още директорът на БИПИ.
Следва пълният текст на интервюто
Според данни на "Евробарометър" две трети от българите дават лоша оценка на правосъдието в страната. Реална ли е тази оценка?
Неслучайно изследването на "Евробарометър" се казва „Възприятие на гражданите за независимост на националната съдебна система“, т.е. оценката се дава не предимно въз основа на лично преживяване, свързано със съдебната система, а въз основа на всякакви други фактори. Тук могат да попаднат медийни публикации, институционални реакции, нашумели дела, разследвания, реакции на конкретни магистрати. Всички те влияят именно върху това как средностатистическият българин възприема родното правосъдие.
Общият процент на хората, които го възприемат като относително лошо и много лошо е 65% при средна оценка за държавите членки за същото от 37%. Това е много голяма разлика, която е индикатор за сериозен системен и имиджов проблем на съдебната ни власт. А той произтича от поредицата черни петна, които бяха хвърлени именно върху нейната независимост – чрез излязлата в публичното пространство информация за търговци на влияние в съдебната система, за практикуване на т.нар. „пазаруване на съдии“, а в нашата действителност и „пазаруване на прокурори“ и др.
И дори повечето хора в системата да са почтени и да си вършат съвестно работата, масовото възприятие ще продължава да се формира от скандалите, които разтърсват съдебната власт и няма как да бъдат скрити. Изследването на "Евробарометър" има два елемента – вторият е по отношение на фирмите. Там възприятието на българския бизнес е общо 59% за относително и много лошо при среден процент за останалите държави членки от 35%. Относително близкият процент между граждани и фирми всъщност навежда на извода, че оценката е по-скоро реална.
62% от хората смятат, че има намеса и натиск върху системата от управляващи и политици. Дали това е реална цифра или по-скоро са само предположения? Съдебната система е реактивна система и най-важната й реакция е тази на влияние от външни фактори – политически, икономически, социални, дори времеви.
Ако тя не успява да устои на този натиск, то това може да означава няколко неща – или политиците, които са в парламента са приели такива закони, които позволяват регламентиран натиск; или магистратите, които са в системата не биват подготвяни достатъчно добре, за да знаят как да устояват на такъв натиск; или просто в системата е прието, че има видове натиск, които просто трябва да бъдат приети. В България има по-малко и от трите неща, които взети заедно показват, че българската съдебна система, за съжаление, е податлива на натиск. Все още липсва критична маса от хора, която да обърне този тренд вътре в системата.
Каква може да е причината, заради която у нас съдебната система не се ползва с доверие?
Причините могат да бъдат подредени в две категории – субективни и обективни. Към субективните спада човешкият фактор, т.е. хората, които биват поставяни на ключовите лидерски позиции в системата, включително и във висшия й административен орган – Висшият съдебен съвет. През годините, с малки изключения, селекцията беше по-скоро конформистка и принципи като почтеност, професионален етос, независимост, отчетност бяха само добри пожелания. А това доведе до едно възпроизводство в управлението на системата, което вместо да я реформира, я възпира от положителна промяна.
Към обективните могат да се отнесат външните за системата процеси – законодателни, политически, дори икономически. За съжаление и там развитието е повече в негативна посока – постепенно занижаване качеството на законодателния процес с всеки следващ парламент; промени в закони, важни за системата, които се пишат на коляно, не минават процедурата на публични консултации с адекватна финансова оценка и оценка на въздействието; политически процеси, които дестабилизират държавата, а това неминуемо рефлектира и върху съдебната система; икономика, която губи от инвестиции, включително и поради нереформираната съдебна система. Кръгът се затваря. В съвкупността си тази картина изкристализира в изследвания като това на "Евробарометър", които дават моментна снимка на ситуацията в страната ни и би трябвало да ни накарат да се замислим как да променим тези възприятия.
Това е стар проблем за България. Защо след години опити за реформа няма очакван резултат?
Буксуването на реформата в последните години, включително и с невъзможността да се довършат действията, започнали с приемането на промените в Конституцията на Република България през декември 2023 г. показва, че липсва автентично политическо желание за финализиране на процеси, които са започнали още преди присъединяването ни към ЕС. А то липсва, защото няма и приемственост по отношение на посоката на реформите. Ако имаше, най- вероятно към настоящия момент като минимум щеше да действа нов Закон за съдебната власт и вече да се подготвят процедурите за избор на нови състави на Инспектората на ВСС, Висшия съдебен и Висшия прокурорски съвет.
Разбира се, нестабилната политическа ситуация винаги може да се изтъкне като причина, донякъде основателна, но мъдрият политически подход би бил в посока завършване на важните за системата реформи.
Опасявам се, че по този начин страната ни за пореден път излъчва грешния сигнал към ЕС, а и към международните ни партньори. Реформирана съдебна система е гаранция за предвидимост и е един от принципите на доброто управление, а България все още не успява да създаде тези гаранции.
Реформа в правосъдието се прави само от политиците или и самата система трябва да я иска?
Както споменах и по-горе, системата е реактивна, но когато става дума за промени, които да я направят по-прозрачна, отчетна, устойчива, модерна дори, тогава хората вътре в нея може и трябва да бъдат проактивни. От друга страна, политиците би следвало да търсят експертизата, знанията и уменията на съдии, прокурори и следователи особено по теми, които засягат ежедневната работа на магистратите, за да могат да формулират и приемат текстове, които да бъдат адекватни на процесите в системата, а не да бъдат диктувани от частни политически, дори персонални интереси. Динамиката на процесите в последните години е много висока и приказката, че магистратите комуникират само чрез актовете си вече граничи със закостенялост.
Присъщият за системата консерватизъм може и трябва да бъде разчупен чрез професионален активизъм в добрия смисъл на думата. В противен случай хората в съдебната система ще продължават да бъдат опитните зайчета на прехода и реформирането на основни елементи от съдебната власт никога няма да приключи.
