За гражданското образование

Текст на Цветомир Тодоров, Български институт за правни инициативи

Изборите минаха. За пореден път политиците се надпреварваха да ни предлагат панацея за проблемите на обществото. Но панацея няма. Има чудеса, но те пък рядко се случват, особено когато става дума за обществени процеси. Вероятно защото вярата ни е малка. Във всеки случай ако искаме положителна промяна за обществото ни, остава ни пътят на образованието и труда.

Тук ще поговорим за образованието. То е важно – факт, който за щастие все по-малко хора в България отричат, макар че помним и такъв период в никога несвършващия български преход. Същият този период роди убийствения обществен нихилизъм, който пряко засегна и образованието, неговата организация, структура и най-важното – нагласата ни към него. Тогава като реакция на целия публичен хаос се появи популярното схващане, което мнозина повтаряха като мантра, а имено, че децата ни трябва да учат с предимство математика, „компютри“ и английски. И макар обществото ни днес да е излязло от опиянението на крайния си нихилизъм, споменатото по-горе верую – математика, „компютри“ и английски – с известни модификации продължава да властва като начин на мислене за приоритетите на средното ни образование.

Няма да спорим, засиленото изучаване на математика, технологии и езици е важно. Пазарът на труда доказва това. Само че покрай преследването на претенциите на пазара на труда, забравихме друго, не по-маловажно призвание на образованието, а имено да създава достойни и свободни хора, граждани, които да знаят как да хванат съдбата в ръцете си. Без залагането на тази простичка, на пръв поглед, цел в образованието ни, то ще продължи да произвежда емигранти, без значение колко пазарно ориентирано е. Или по-скоро тъкмо заради това.

Нищо от казаното до тук не е ново, но за съжаление все още не сме осъзнали напълно значението на правилното дефиниране на приоритетите в образованието.  Може би за това, едва наскоро се сетихме, че след няколко години няма да имаме учители, макар десетилетия наред те да бяха методично избутвани надолу по социалната стълбица, чрез случайно или нарочно сбъркани политики или заради никакви такива. Пак сравнително скоро разбрахме, че някои от лекарите ни, не всички за щастие, са се превърнали повече в търговци и по-малко в лекуващи специалисти. А какво да кажем за тези, които прилагат законите – колко от тях, водени от користни цели са превърнали насилването на процедурите в своя ежедневна рутина?

За съжаление няма как да е иначе, след като всяка една от големите публични системи, като здравеопазване, отбрана, вътрешен ред, а и самото образование, функционират добре, само ако обществото споделя общи ценности. А те се възпитават. Корупцията, която днес всички политици обещават да борят, също е резултат от сбърканите приоритети на образованието ни през годините, заради които най-обикновените, но за сметка на това, вечни ценности, редовно биват омаловажавани в публичното пространство.  

Ако следваме тази логика трудно можем да обвиним персонално някого за състоянието на обществото ни. Политиците, естествено, според професионалната си характеристика, следва да са най-виновни. Академичната общност, която винаги се явява необходим съюзник на политиците за легитимирането на нуждата от едни или други политики – също. А какво да кажем за неправителствените организации,  професионалните лобита, държавните служители? Без да оневиняваме никой, обаче, трябва да признаем, че всеки от нас носи своята вина. Дори и само за това, че не знае как да поеме своята част от отговорността, и за ежедневните си избори, и за политическите си такива.

Отговорността, също се възпитава. И когато това не го прави семейството, трябва да го направи училището. Според едно популярно схващане ако искаме да надникнем в бъдещето, което ни очаква след 20-30 години, достатъчно е да погледнем в класните си стаи днес. Много признаци в съвременното българско училище крещят, че бъдещето може да се окаже различно от това, което всички бихме желали да видим. На първо място, защото отговорността изглежда ще бъде по-дефицитна и от днес. Отделно бъдещето, което предвещават днешните класни стаи в България е бъдеще на огромни неравенства – социални, икономически, етнически и дори езикови.

Чуваме как тази година в училищата са върнати десетки хиляди ученици. И това е добре. Едновременно с това, тези, които ни го съобщават се правят, че не виждат как хиляди от тези деца, макар и правно, на книга, да присъстват в училищата, на практика и дело все още не са там. И обвързването на детските отсъствия със социалната система не помага, освен отново на книга. С особена сила последното важи за най-бедните райони на страната, независимо селски или градски, както и за тези с етнически смесено население. И как би било иначе, когато родители са принудени по много месеци в годината да работят в Германия, Гърция, Швеция или Бог знае още къде, а много често заедно с тях пътуват и децата. Правим се, че системата работи, докато нарочно създадени общински комисии от педагози, полицейски и общински служители, обикалят по домовете да молят родители да записват своите деца в едно или друго училище, за да може то да просъществува във, вече доказано, порочната система „парите следват ученика“. Глухи сме за изследванията, които показват нивото на функционална неграмотност сред учениците. Отделно, не искаме да знаем за хилядите деца, с майчин език, различен от българския, които достигнали до V, VI или VII-ми клас, имат нефункционални или никакви познания по български. Нима можем после да изискваме от тях да бъдат достойни и равнопоставени граждани на България? Имаме ли право на това, при положение, че образователната система вместо да предложи няколкостепенно диференцирано изучаване на български език, според нивото на което го владеят различните ученици, се прави, че проблем с „децата билингви“ не съществува.

За да не бъдем крайни песимисти, трябва да кажем, че все нещо се случва в образованието ни. И едно от хубавите е предстоящото през 2020-2021 г. въвеждане на предмета „Гражданско образование“ в средните училища в България. Необяснимо остава, обаче, защо то толкова се забави, при положение, че основните цели на предмета, а именно обяснението на това що е демокрация и разделение на властите, са били в основата и на дисциплината „Гражданско образование“, съществувал в България и през периода  1892-1944 г. Може би защото всяка неособено демократична власт предпочита да  управлява не особено образовани и автономно мислещи и действащи граждани? Ако това е така, лесно можем да обясним и безкрайните смени и промени в учебни програми и стратегии през последните десетилетия, които рядко изглеждат логични, както за преподавателите, така и за родителите и техните деца.  

Дискусионна остава целесъобразността гражданското образование, като отделен предмет да се изучава единствено в рамките на XI и XII клас на средното образование. В този период от образованието си една част от учениците вече са запознати с темите, които засяга гражданското образование, и фокусът им е насочен към бъдещата професионална ориентация. Тези пък, които наистина имат необходимост от образование, което да им даде елементарна гражданска грамотност, чрез която да се измъкнат от зависимостите на бедността или гетото, по един или друг начин често вече не са реална част от образователната система на тази възраст.

И все пак каквото и да е начало, то е по-добро от никакво начало.

***

Българският институт за правни инициативи изследва възможностите елементи от предмета „Гражданско образование“ да бъдат адаптирани за деца в началния и основния етап на училищното образование. Чрез поредица фокус групи бяха проучени когнитивните възможности на ученици във възрастовата група IV – VII клас от различни социално-икономически групи и етноси, по въпроси що е това държава, институции, права, задължения. Въз основа на резултатите от фокус групите мултидисциплинарен екип изработи три късометражни анимационни филма, адаптирани за въпросната възрастова група (тук). Те дават основна информация за това какво е държавата, кои са институциите в нея, как функционира обществото и какви са правата и задълженията на гражданите. Към филмите бе изработено и кратко помагало за учителя, което съдържа въпроси и отговори по засегнатите във видеата въпроси, както и кратка интерактивна игра. Така беше създаден консистентен модул за обучение по гражданско образование, който да може да бъде използван от всеки учител в страната. Допълнителен плюс на създадения модул е, че той е съобразен със специфичните образователни потребности на децата от етнически смесените райони на страната, където дефицитът от познания за това какво е държава и ролята ѝ в живота на гражданите е най-остър.