Фундаменталните дисциплини в правото като отражение на юридическото образование
ЦВЕТОМИР ТОДОРОВ, БИПИ
„Право“ е една от регулираните специалности в България. За добро или лошо, законодателят е приел, че студентите, които завършват “Право”, имат важна роля за цялото ни обществото, поради което режимът на тяхното следване в определена степен трябва да е еднакъв за всички университети, които предлагат тази специалност.
Така, наред с отрасловите дисциплини, каквито са например Семейното, Трудовото, Наказателно, Административното право, процесите и т.н., обучението задължително включва и няколко по-общи дисциплини. Това са т.нар. фундаментални дисциплини в правото. Към тях спадат История на българската държава и право, Обща теория на правото, Римско право, Философия на правото и Социология на правото. Някои от тези фундаментални дисциплини са задължителни за всички правни факултети. Други се преподават навсякъде, без това да е задължително. Присъствието на трети в учебната програмата зависи от решението на всеки отделен факултет или, както понякога се случва – от възможността му да осигури преподаватели за тях.
Мястото на фундаменталните дисциплини в правното обучение е наследство от класическата академична традиция. При нея се приема, че освен тесните професионални познания, бъдещите магистрати, адвокати и нотариуси следва да имат и по-широк поглед върху правото въобще. Т.е. то трябва да бъде възприемано в неговите цялостни исторически, философски, морални, етични и обществени измерения.
В този контекст ролята на фундаменталните дисциплини е да развият у бъдещите юристи умения за самостоятелно критично мислене, излагане и защитаване на тези, способност за поставяне на събития и явления в широк контекст, осъзнаване на ценностните измерения на правните процеси, осъзнаване на морално-етичните основи на професията. Как обаче това се случва днес е отделен въпрос, чиито отговор е свързан както с пълзящата криза във висшето образование, в това число и в преподаването на специалност „Право“, така и с по-широкия феномен, обясняван често като естествен „натиск на пазара на труда“ върху завършващите. Този „естествен натиск“ води до все по-тясната специализация на бъдещите юристи и реално влияе върху програмите на конкуриращите се висши училища. Така на фундаменталните дисциплини се отрежда все по-тясна роля в обучението на юристите, което, както може да се очаква, има своите последици.
На гореизброените проблеми е посветено изследването „Значението на фундаменталните дисциплини в юридическото образование – ценностни измерения в юридическото образование“ (пълния му текст виж тук), проведено от фондация „Български институт за правни инициативи“ в периода април 2017 – март 2018 г. Авторите му за пръв път разглеждат детайлно проблемите на базовите дисциплини в правното образование в България. За тази цел са проведени интервюта с почти всички преподаватели по различните фундаментални дисциплини в страната, както и анкета, която обхваща 200 студенти от 5 ВУЗ-а. Отделно са направени анализ на нормативната база, преглед на програмите и наличната литература, проектната дейност на академичния състав, сравнително проучване.
Задълбоченият поглед на изследването показва, че много от предизвикателствата пред фундаменталните дисциплини не са чужди за цялото юридическо образование. Т.е. някои проблеми са общи, както за фундаменталните, така и за отрасловите дисциплини. Такива са например остарелите учебни програми, намаляващият интерес на студентите и толкова характерният за прехода модел на пътуващите университетски преподаватели (т.е. всички онези академични люде, които преподават един и същ предмет в два, три, а понякога и в повече факултета).
Силно впечатление прави отсъствието на периода след 1944 г. в програмите по История на българската държава и право на почти всички юридически факултети. Доколкото липсата на адекватна и неемоционална оценка на социалистическите десетилетия от съвременната ни история все още е важна разделителна линия в обществото ни, най-малкото странно е бъдещите магистрати, защитници и законодатели да нямат поне бегла представа за социално-политическите процеси от онова време. Изследването показва, че отсъствието на периода след 1944 г. не се дължи на някакво конспиративно съглашение за мълчание, т.е. проблемът не е идеологически, а практически: студентите просто няма от какво да учат. Правно-исторически изследвания за този период почти отсъстват. От научна гледна точка това изглежда като абсурд, но е факт, който свидетелства за друг проблем на фундаменталните дисциплини – тяхната неатрактивност за академична кариера сред младите учени.
Радващ извод на изследването е, че идеята за възможното преподаване на етика в юридическите факултети се ползва с подкрепата както на повечето преподаватели, така и на анкетираните студенти. Преобладаващото мнение е, че това трябва да стане като самостоятелна дисциплина, макар чуждият опит да показва, че това не винаги е най-удачният начин. От изследването ясно се вижда, че в академичната общност съществува категорична негативна нагласа към ерозията на ценностната система и размиване на границите между правилно, позволено, морално и етично, а последните, както сме свидетели, са в основата на грандиозните корупционни явления в страната ни и безбройните скандали в съдебната власт през последните години. Това естествено води и до загуба на престиж и авторитет на цялата юридическата гилдия.
Изследването се опитва да очертае и образа на самите студенти. Мнозина преподаватели споделят становището, че днешните студенти са силно прагматични, бързо губят интерес, не са мотивирани да заучават големи обеми от информация, имат слаба обща култура, ниска грамотност и значителни пропуски в знанията, които се предполага, че трябва да са получили в средното образование. Подобно едностранно вменяване на вина в студентите, което за съжаление е придобило формата на митологема, обаче е погрешно и непродуктивно. Безспорно дефицитите на средното образование и семейната среда поставят допълнителни предизвикателства пред самите преподаватели. От тях се очакват много повече творчески усилия при организирането и поднасянето на учебния материал и мотивирането на студентите към предмета. Хубавата новина обаче е, че такива преподаватели съществуват. Един от интервюираните резюмира ситуацията със студентите така: „Ако преподавателят е с ниски критерии, още повече се занижава четенето. Не може обаче да се казва, че студентите са зле, защото животът им тепърва предстои. Повечето са нормални, защото ги мързи, настроени са прагматично, но това е, защото обществото е такова. Може и да има калпазани, но това се вижда от резултатите. Ако се работи с някого – то се вижда.“
В изследването се обръща внимание и на дебата „за“ и „против“ задочното обучение по специалност „Право“. Именно премахването на задочното обучение е сред най-важните промени, които се очаква да въведе приетата през 2017 г. Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалност „Право“ и професионална квалификация „Юрист“. За момента обаче това не се е случило, тъй като наредбата все още не е влязла в сила. Преподавателите в изследването не крият, че има отлики в равнището на подготовка на студентите от редовно и задочно обучение. Едновременно с това те обръщат внимание на факта, че студентите задочници са по-мотивирани от своите колеги от редовното обучение и обикновено са в по-висока възраст, с реален житейски и професионален опит, поради което добре знаят защо искат да следват „Право“. За отбелязване е и нещо друго – голяма част от студентите в редовна форма на обучение работят на пълен работен ден, поради което редовното им присъствие на лекциите и най-вече на упражненията, много често е едно добро пожелание, което обаче не отговаря на действителността. Така реалната разликата в обучението на много от редовните студенти и задочниците изглежда малка.
Наредбата за юридическото образование е обект на общи критики не само заради предвидената отмяна на задочното обучение. Интервюираните преподаватели споделят мнението, че тя създава повече проблеми, отколкото решава, макар все още да не е влязла в сила. Почти единодушно тя е определяна като прибързана, половинчата и недообмислена. Появяват се и обвинения в лобизъм чрез нея в полза на столичен университет.
Разгледани в по-широк план проблемите на юридическото образование в България са част от общия контекст на висшето образование в Европа. Нито пътуващите преподаватели, нито незаинтересованите студенти, нито непропорционално големият брой юридически факултети са изолиран български феномен. Български патент обаче е опитът системните проблеми да се борят с козметични промени. На всички е ясно, че всяка козметична реформа в юридическото образование няма да реши нищо, а най-вероятно само ще задълбочи проблемите. А без дълбока реформа в правното образование, истинската реформа в съдебната система е немислима. В този контекст трябва да се мисли и сетнешната роля на фундаменталните дисциплини, защото техният проблем не е само частен въпрос за това как се преподава право, а най-вече за това какви хора искаме да упражняват професията.
