Текст на Теодор Славев
„Моята дейност като президент през следващата година ще бъде посветена на защитата на демократичните права на българите, на върховенството на закона“, каза Румен Радев в началото на тази година, когато представи отчета си по повод една година на поста. Всички изявления на Радев след това съдържат тежка оценка за политическата система и политическия режим у нас: „атрофирала демокрация“, „погазване на конституционните принципи“, „липса на прозрачност“, „безконтролна власт“. Същевременно, в майсторските речи на Радев се съдържат заявки, ангажиращи институцията като контрапункт на статуквото: „приобщаваща политика на институциите към гражданите за повече прозрачност в управлението“, „политическа среда, която да осигури широка, реална и ефективна представителност на гражданите“, „защита на обществения интерес“, „доверие в институциите“ и др.
Дали обаче зад верните и красиви фрази на Радев стоят действия, които да свидетелстват за синхрон между думи и дела, за свързаност между заявеното и реалното, когато президентът изпълнява правомощията и задълженията си? Достатъчно публична, прозрачна и отговорна ли е ръководената от Радев администрация, когато трябва да подготви президентските решения? Има ли двойни стандарти в работата на „Дондуков“ 2?
През юли месец миналата година от президентската администрация утвърдиха процедурни правила за номиниране и назначаване на членове на Комисията за защита от дискриминация. Те предвиждаха възможност институции, неправителствени организации и граждани да могат да предлагат кандидатури за членове на Комисията. Процедурата беше ограничена в обхвата си – макар и да предвиждаше някаква форма на селекция (мотивирани предложения на база преглед на документи за издаване на указа), тя не даваше възможност за задаване на въпроси към кандидатите или представяне на тяхна концепция. Това са елементи на обществено участие и контрол при конструирането на независимите контролни и регулаторни органи и като цяло са предпоставка за повишаване на доверието към институциите, което в България е критично ниско.
С тази процедура Румен Радев даде заявка, че президентската институция ще взема прозрачни, почтени и отговорни решения, когато изпълнява правомощията си за конституиране на органи. Заявка за демократичност, в която Радев се провали.
През ноември месец Конституционният съд на Република България ще посрещне 4 нови съдии. Техният избор се извърши от Народното събрание, от съдебната власт и от президента. Народното събрание, макар и да изпитва системни дефицити, когато избира еднолични или колективни органи, този път проведе достатъчно публична процедура. Очевидно депутатите са си взели поука от казуса „Марковска“, която не успя да стане конституционен съдия след намесата на президента Плевнелиев. Изборът на Красимир Влахов се съпроводи със задаване на въпроси от Български институт за правни инициативи, а дори и кандидатът отговори на въпроса как се е стигнало до номинацията му. Влахов не участва в конкурентно състезание, защото други кандидати нямаше. Любима практика на управляващото мнозинство, осъществявана със съдействието на опозицията.
Общо събрание на Върховния касационен съд и Върховния административен съд за първи път прие процедурни правила за избор на конституционни съдии. Те са консервативни по своята същност – не позволяваха наблюдение от граждански организации и обществено включване чрез задаване на въпроси. Но те показват нагласата на върховните съдии да отговорят на очакванията към тях за повече прозрачност в работата на съдебната власт – крачка по дълъг път, който трябва да се извърви с участието на обществото.
След като изчака парламентът и съдът да проведат избора си, Радев последен излъчи своята номинация – тази на Атанас Семов. „За мен са важни не само високите професионални, но и високи морални качества и възможностите и умението да отстояваш своята позиция“, каза мимоходом Радев преди месец по отношение на това как ще избере конституционен съдия. И толкова. Въпреки обществени и политическите сигнали към Радев, че има очакване и изискване за високи стандарти за публичност и прозрачност на избора, президентството извърши възможно най-непрозрачния избор. Без никакви аргументи за кандидатурата, без да даде възможност за включване на граждани в нея, без да направи задължителната обществена дискусия.
Има много неизвестни около избора на Семов. Как, например, президентът се е спрял именно на него? От кого е бил предложен и каква селекция, с какви критерии е била извършена?
Неясна остава и концепцията на Семов за заемане на позицията. Как политикът Семов ще се разграничи от конституционния съдия Семов, след като в свои публични изказвания твърди, че настоящата конституция е „безродствена“ и се е обявявал за свикване на Велико народно събрание, което да приеме нова конституция, а като член на Конституционният съд той ще трябва да съблюдава за спазването на духа и буквата именно на тази конституция? И още нещо - ако президентската администрация е изготвяла профил на Семов, взела ли е предвид дали срещу него се е водило прокурорско разследване и какви са неговите заключения, и съдържат ли те данни и факти, които могат да хвърлят съмнение върху „високите професионални и морални качества на кандидата“?
Лаконичното прессъобщение на официалната интернет страница на президентската институция не дава отговор на нито един от тези въпроси. Радев направи показно за необосновано, непрозрачно, непублично и безотговорно назначение. Нещо повече, той показва непоследователност в работата си – излиза че за Комисията за защита от дискриминация може да имитира демократичност, но за Конституционния съд – не. В съчетание с намеци за президентски режим, авторитарното и заключено за обществото вземане на решения от президентството дават опасни сигнали. Радев не само минира доверието в Конституционния съд чрез порочния начин, по който избра Семов, но и ни показа, че президентството не може да бъде нито водач, нито съюзник в битката срещу овладяването на институциите и връщането им на обществото.
