Ако трябва да се определи коя е думата на 2017 година, то "европредседателство" със сигурност ще е един от най-сериозните кандидати. Особено в последните няколко месеца тази дума се използва за оправдание, извинение и обяснение на почти всичко случващо се в страната, независимо дали е политика или нещо друго. Още преди да е започнало, ние сякаш вече сме изморени от него и искаме да е приключило.

Няколко щрихи:

- Опозицията оповести, че в средата на януари ще внесе вот на недоверие срещу сегашното правителство и то по чувствителна тема, каквато е справянето с корупцията;

- Синдикатите обявиха, че може да се организират стачки заради неизпълнени социални ангажименти;

- Президентът ще внесе допълнителен смут ако наложи вето на лелеяния антикорупционен закон и това може да стане факт след няколкодена;

- БАН също обяви, че може да протестира ефективно, защото е застрашен екзистенц минимума на хората работещи в академията /те междувременно се отказаха, но в България всичко е предпоследно/;

- Полицаите заявиха през октомври, че имат готовност да продължат с протестите и по време на председателството.

На този фон другата седмица България официално ще започне да председателства Съвета на Европейския съюз за период от шест месеца.

Сериозна отговорност и ангажимент, които за половин година ще поставят страната (или може би само в София) във фокуса на европейския и международен публично-правен живот.

Председателството е визитка на България, но не като най-големия производител на роза дамасцена в Европа (каквито реклами вървят), а като държава, която може на равни нога да участва във важните за ЕС теми, да предлага решения и самата тя да дава пример в политики, които са от значение за Съюза.

Това някакси остава неразбрано от тези, които се занимават с подготовката. До последно се изясняваха приоритетите (за сравнение Румъния, която ще председателства Съвета на ЕС в началото на 2019 г. говори за своите приоритети още от 2016 г.); вървят различни мероприятия, но те са по-скоро хаотични, без конкретен фокус и ясно послание. Темата за Западните Балкани вече се повтори толкова пъти и в най-различни формати, че почна да губи част от тежестта си.

За голяма част от хората, които сме външни наблюдатели на целия процес, изглежда, че председателството се свежда до инфраструктурни операции за разхубавяване на столицата и превръщането на българския министър-председател (който е един от старите лидери на Европа) в играч от международна дипломатическа величина.

Помнят се от времето на социализма посещенията на дипломатическия корпус в България в различни градове от страната, които за кратък период от време се превръщаха в Потьомкови села и за пред чужденците се показваше една лъскава фасада. Само на няколко метра зад нея обаче, лъсваше грозната действителност. Такова е и сегашното усещане, но то е съпроводено и от страх и от страна на управляващите. Доказателство за това е масираната пропаганда в последните седмици, че едва ли не цялото общество, начело с най-голямата опозиционна партия иска да провали председателството.

А страхът идва от там, че реалните проблеми в страната трудно могат да бъдат замазани с фейс лифтинг на София.

Страхът идва и от там, че въпреки желанието за пълно овладяване на институциите и подчинение на гражданското общество, това все още не се е получило. Невъзможността да се установи (все още) повсеместен контрол и единоначалие поражда страха. Той се подсилва и от факта, за тези шест месеца гояма част от Брюкселската отегчена бюрокрация ще идва тук на място и хвърлянето на прах в очите ще бъде много по-трудно.

България от години е заложник на егото и политическите интереси на едно малцинство, което както по времето на държавния социализъм, управлява със сплашване, страх, тормоз и опит за запушване на всяка уста, осмелила се да изрази различно мнение. Едно по същността си ляво малцинство, чиято единствена разлика със социализма е, че палитрата от инструменти в днешно време е много по-богата – огромен спектър от социални електронни и хартиени медии, през които да се отправят масирано едни и същи послания.

И понеже сега малцинството изпитва страх, то още по-ожесточено използва целият този инструментариум, за да подменя обществения наратив и да налага една паралелна действителност.

А всъщност председателството трябва да покаже дали България е достатъчно зряла да се справи с предизвикателствата не само в рамките на ЕС, но и в глобален мащаб. Това наистина е уникален шанс за израстване – над тесните балканско-ориенталски ограничения и над историческата обремененост.

Това е и шанс държавата да признае реалните си проблеми и заедно с останалите държави-членки да потърси работещи решения за решаването им. Заявяването на проблемите и слабостите е индикатор за силата на едно управление, което не се страхува да признае несъвършенствата си.

На този етап, обаче, изглежда това няма да се случи. Наместо това, се очертава председателството да се превърне в арена на междуинституционални битки, в които няма победител.

Текстът е публикуван в Дневник.