oт Неда Грозева

„Ситуацията на властване, както и самото упражняване на власт изпълват властващия със самочувствие за собствената му възбуждаща значимост”[1]

След като спечели време и раздразни професионалната аудитория, на 31 юли Министерство на правосъдието обяви своя кроеж на нов „антикорупционен закон”. Законопроектът за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество е публикуван за обществено обсъждане в strategy.bg[2], а срокът за предоставяне на становища изтича на 30 август. След като отпрати в небитието два предходни законопроекта (не че бяха съвършени, те просто не получиха шанс) властта даде живот на трети. По неин образ и подобие: крупен антикорупционен мегаполис, който да се вижда отдалеч.

5 в 1 без особени иновации

Прави впечатление, че макар и лансиран като „антикорупционен”, този закон по-скоро съединява и сближава. Към вече действащата Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, се добавят други също действащи органи: (1) Центърът за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност към Министерския съвет; (2) звеното от Сметната палата, ангажирано с проверките на доходи и имущество на лицата, заемащи висши държавни и други длъжности; (3) специализираната дирекция за противодействие на корупцията в ДАНС; (4) Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси. Иначе казано, 5 в 1 без особени иновации. Това не е непременно лошо, полезността на този ход ще зависи от начина на изпълнение (спомняме си одисеите на ГДБОП между МВР и ДАНС).

Поначало е прието противодействието на корупцията да се осъществява в две основни направления: превенция и борба по същество. Превенцията е амалгама от мерки, които имат за цел да образоват и предпазят онези, които все още на са въвлечени в корупционни практики и да намалят съществуващите рискове, където е възможно да се проявяват. Превенцията е безсилна срещу хронично корумпираното съзнание, защото там вече има установен навик. Когато корупцията е институционална практика, превантивните механизми са лесно заобиколими. Корупционното съзнание се отличава с изключителна изобретателност и инстинкт за самосъхрание. Именно тук ефективна е борбата по същество, т.е. разследването на корупционни престъпления от независими и мотивирани разследващи органи.

Конституирането на органа – няколко червени лампи

При анализа на нов орган или структура, следва да започнем с мандатността и начина му на формиране. Първата „червена лампа” е именно предвиденият мандат от 6 години. Неоправдано дълъг срок за подобно начало, който остава неаргументиран и в мотивите към закона. Такъв мандат превръща  персоните, олицетворяващи една институция във фактор, с който се съобразяват останалите. Времето е предпоставка за срастване с власт и възпроизвеждане на зависимости. Защо се критикува продължителността на мандатите на „тримата големи”[3], която е 7 години?

Парламентът сякаш иска да се подсигури, че в случая институцията ще го надживее или предпази, изпълнявайки „завета” му. Разумен мандат е този от 3 или 4 години с възможност за преизбиране. Между другото точно такъв е и мандатът на съседската ни „любимка” – Лаура Кьовеши, главен прокурор на Национална дирекция „Антикорупция” в Румъния, 3 години с право на преизбиране. Ръководителят на Централното антикорупционно бюро[4] в Полша например се назначава за срок от 4 години също с право на преизбиране. Интересен пример е Украйна и тамошното Національне антикорупційне бюро України - НАБУ. След „Революцията на достойнството” през 2014 г. борбата с корупцията е водещ приоритет за украинската общественост. Изграждането на Бюрото не стъпва на други институции, а започва от нулата. Мандатът на директора му е 7 години, назначаването е с указ на президента след отворен конкурс. Това е първата отворена конкурсна процедура за държавна длъжност в Украйна. Тук прекалено дългият мандат донякъде се балансира чрез конкурсното начало. Сегашният директор на НАБУ Артьом Ситник (1979) се кандидатира през 2015 г. и спечелва конкурса. Кандидатите са общо 186. Доколко такава формула е успешна ще покаже само времето. Международните примери винаги са интересни, трябва да се наблюдават, но ключово си остава съобразяването с местната действителност. Затова и с оглед крехката демократична обстановка в България и огромните правомощия, които се дават на Комисията, разумният ръководен мандат е 3 или 4 години с възможност за преизбиране.

Другата „червена лампа” е начинът на избор на председателя и членовете на Комисията. Тя е предвидена като колективен орган от петима членове – председател, заместник-председател и трима други членове. Номинациите за председател се правят от народни представители, не е предвидено квалифицирано мнозинство. Дали това назначение следва да е поверено на парламента, където е налице липса на еднолична отговорност? Аргументът, че сме парламентарна република не е особено състоятелен и че, „само при избор от Народното събрание може да се гарантира публичност на процедурата и максимално широко участие на гражданското общество”[5]. Истинските аргументи лежат в историята на предходни назначения. А между публичност, прозрачност и отчетност, макар че звучат добре заедно, има съществени разлики.

следва продължение

____________________________________________________________

[1] Кенет Гълбрайт, Джон. Анатомия на властта. София, Христо Ботев, 1993.

[2] http://strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=2847

[3] Главен прокурор, председател на Върховния касационен съд и председател на Върховен административен съд;

[4] ACT of 9 June 2006 ON THE CENTRAL ANTI-CORRUPTION BUREAU, art. 6: https://cba.gov.pl/ftp/filmy/ACT_on_the_CBA_October_2016.pdf 

[5] Вж. стр. 5 от мотивите към законопроекта: http://strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=2847