ПРЕСТЪПЛЕНИЕ БЕЗ НАКАЗАНИЕ

Цветомир Тодоров

БИПИ

Престъпление без наказание.

Това е единственото подходящо определение на факта, че през последните 20 години прокуратурата на Република България е прекратила около 1,2 млн. досъдебни производства поради изтичането на давностните срокове за тяхното наказателно преследване. Казано в цифри, това означава, че всеки работен ден прокуратурата трябва да е прекратявала по давност по 240 досъдебни производства, което прави по 30 дела всеки час...

Данните за тази статистика са официални. Взети са от годишните доклади за прилагането на закона от прокуратурата и разследващите органи и редовно се появяват в медиите.

Реакция на проблема засега няма.

За българските граждани това означава, че за 1,2 млн. потенциални престъпления, от които някой е пострадал и за които някой е сигнализирал, прокуратурата и МВР не са извършили нищо. Ако все пак са сторили нещо, то не е било достатъчно, за да се докаже, че има извършено престъпление, или обратно, че със сигурност няма такова. Съответно 1,2 млн. вероятни престъпници и още поне толкова жертви на техните престъпления не са получили никакво правосъдие. И това е окончателно, защото след изтичането на давността по едно дело то „умира“, независимо какво е направено до този момент. Ефектът за обществото е продължаваща правна несигурност. Когато системата, призвана да въздава възмездие за престъпленията, не може да накаже виновните, това създава трайно очакване за безнаказаност, което изкривява обществените отношения непоправимо за цели поколения напред.

Целта на давността в наказателното право обаче не е някой да се изплъзне от правосъдието. Напротив, тя трябва да защитава правната сигурност, като дисциплинира във времето органите, натоварени с преследване и наказване на извършителите на престъпления, и ги стимулира за навременни процесуални действия. Институтът на давността премахва и възможността някой да бъде в ролята на вечно разследван или вечно обвиняем. За да не се превърне давността в липса на законност, законодателят е предвидил дълги срокове за нейното изтичане. Така за убийство, за което може да се наложи наказание доживотен затвор, или пък за блудство с малолетни, давността е 35 години; за убийство, което се наказва с лишаване от свобода до 20 години,  давностният срок е 15 години; за корупционни престъпления, при които се предвижда затвор до 10 г., давността е 15 години; за измама – 10 години и т. н. Тези срокове могат да бъдат спирани или прекъсвани чрез действията на надлежните органи. Има обаче и абсолютна давност, която изтича независимо от това дали органите правят нещо или не по наказателното преследване. Тя се изчислява като към предните срокове се прибавя допълнително 1/2. Така на теория прекратяването на едно производство следва да е изключение или поне рядкост. Само че в България се е получило обратното – прекратяванията по давност са станали утвърден модел.

Какви са причините за тази негативна статистика? Редно е на този въпрос да отговори прокуратурата. Тя обаче мълчи. В нейните годишни доклади няма нищо по проблема, освен че повечето прекратени по давност производства са срещу неизвестен извършител. Трябва да се има предвид обаче, че ролята на разследващите органи и на ръководещата ги прокуратура не е да констатират, че извършителят на едно престъпление е неизвестен, нито да изискват от  пострадалото лице да знае неговото ЕГН и адрес, каквито случаи в практиката се срещат все по-често, а обратно – по един или друг начин да открият извършителя и да намерят достатъчно доказателства, за да го привлекат към отговорност.

Логично е да се запитаме и какви са основните видове престъпления, производствата за които се прекратяват по давност. За това обаче също няма данни в докладите на прокуратурата. Нещо повече, прокуратурата, в лицето на администрацията на  Главния прокурор, признава, че няма никаква представа какви престъпления потъват в небитието на абсолютната давност, отговаряйки на въпрос на БИПИ, зададен по Закона за достъп до обществена информация, че „в официалната статистическа отчетност на Прокуратурата на Република България не се събират, не се обработват и не се съхраняват данни относно структурното разпределение на прекратените по давност досъдебни производства“.

Как тогава да разберем какви са тези 1,2 млн. престъпления, отговорността за които е изтекла по давност?  

Разбира се, сами можем да се досетим, че част от производствата, прекратени по давност, включват десетките хиляди случаи на кражби от селски и крайградски къщи през годините. Това наказателно безхаберие в исторически план спомогна за завършването на процеса на тотално обезлюдяване на българското село и доведе до изчезването на цели вилни зони в крайградските райони. Към списъка със сигурност трябва да прибавим и безброй случаи на взломни кражби в градовете, „ало“ и другите видове измами, грабежи, хулиганство, кражби на автомобили и въобще всички онези деяния, които по един или други начин попадат в графата „конвенционална“ или „битова престъпност“. В съдебната практика четем още за прекратени поради бездействие на разследващия орган производства за престъпления против паричната и кредитната система, измами, закани за убийства, обиди и още много други.

Изтичането на давността обаче е и най-тихия механизъм за избягване от отговорност и за множество стопански престъпления, извършени през годините на Прехода, чрез които противоправно е разпределен стопанският ресурс на страната. Със сигурност тук са и многото корупционни престъпления от по-ново време, но за повече статистическа конкретика засега само можем да гадаем.

Има и някои знакови примери за изтекла давност. През 2015 г., след граждански и медиен натиск, Окръжна прокуратура – Благоевград установява, че редица съоръжения в ски-зона Банско са изградени без необходимите разрешения, а стотици декара гора в Национален парк „Пирин“ (вероятно) са изсечени незаконно. Въпреки това, по причина, че в продължение на 10 години не е възбудено наказателно преследване, прокуратурата отказва да образува наказателно производство. Изтекла е давността, която дава възможност за това. Не може обаче да не си зададем въпроса кой, ако не същата Окръжна прокуратура – Благоевград, е трябвало да започне това разследване, след като през годините преди това има множество статии и сигнали от екологични организации за възможните нарушения при изграждането на ски-зоната. Разбира се, тук стигаме и до още един проблем, а именно нежеланието, или по-точно казано – избирателното желание на прокуратурата за самосезиране по медийни публикации, но това е друга тема.

Изчезнало в небитието поради изтекла давност е и едно от ключовите престъпления от началото на Прехода – опожаряването на Партийния дом (днес вече сграда на Народното събрание) през 1990 г. Митинг, маскиран като протест срещу петолъчката, която към онзи момент все още стои на върха на сградата, прераства в погром, който завършва с пожар. В него изгарят ключови архиви на бившата Държавна сигурност, които биха разкрили как тя е обвързана с изгряващите управленски и икономически мрежи в страната, които ще бележат т. нар. Преход. След като съдът връща на разследващите органи делото за доразследване 4 пъти, през 1996 г. то е спряно от прокуратурата, за да не бъде никога повече възобновено. С изчезналите в пожара архиви за България изчезва и възможността да проведе някога лустрация, с което страната ни се превръща в единствената държава от бившия Социалистически лагер, която никога не направи това.

Делото за друго престъпление, което определи в най-голяма степен вътрешнополитическия живот на България през последните 13 години, също е заплашено от давността. Става дума за фалита на Корпоративна търговска банка. Темповете, с които се развива разследването и процесът по него, както и качеството на обвинителния акт с неговия гротесков обем от 15 000 страници, категорично работят много повече за изтичането на давността, отколкото за разкриването на истината. Още повече, че за някои от обвиненията по него давността вероятно вече изтича или е изтекла. Това създава реална предпоставка от „разпадане“ на и без това слабото обвинение.     

Противниците на усилията за съдебна реформа в България имат едно дежурно обвинение, което гласи, че тя е фокусирана само към управленската част на системата, към нейния лидерски състав, към взаимоотношенията ѝ с другите власти, докато много „по-оперативни“ проблеми на системата остават извън усилията за промяна. Само че какъв, ако не управленски е провалът на системата с тези 1,2 млн. досъдебни производства, прекратени по давност? Нима не точно ръководството на прокуратурата, в лицето на нейния абсолютен и незаобиколим, съгласно Конституция, лидер – главният прокурор, следва да затегне нейните редици, за да се спре този порочен цикъл? И ако не друго – поне проблемът да бъде правилно идентифициран, за да стане той част от задължителната статистика на прокуратурата, чрез която да могат правилно да се анализират причините за него в бъдеще.

Едва ли някой има илюзии обаче, че сегашният и. ф. главен прокурор, заемащ все още поста единствено поради абсурдни житейски, политически и в крайна сметка – правно нетърпими обстоятелства, ще направи нещо за проблема. Още повече, че според гласове от системата, имено и. ф. Сарафов е започнал, а може би вече и приключил, прочистването от архивите на прокуратурата на документите по някои от най-знаковите досъдебни производства от Прехода, вместо те да бъдат предадени на Държавна агенция „Архиви“. Т. е. след изтичането на давността за наказателно преследване по тези дела, дори и събраните материали по тях ще бъдат изпратени в небитието.