Българската антикорупционна ледена епоха
Биляна Гяурова-Вегертседер
Още по време на предприсъединителния период България се опитва да създаде работеща антикорупционна формула. Неслучайно и едно от ключовите изисквания в Механизма за сътрудничество и оценка беше именно справяне с корупцията по високите етажи на властта. Механизмът беше официално отменен миналата година или по-скоро заменен с хоризонталния механизъм за върховенство на правото, който покрива всички 27 държави членки. Страната ни обаче така и си остана единствената, в която няма осъдено лице от върховете на властта за корупция. Най-високото достигнато ниво е кмет на столичен район. Междувременно бяха създадени институции в изпълнителната и в съдебната власти, бяха приемани стратегии, последната от които е с хоризонт до 2027 г. Реални резултати така и продължават да липсват.
Българската ледена епоха по отношение на противодействието и справянето с корупцията започна още 2018 г., когато се създаде КПКОНПИ. Защо? Приемането на закона, гръмко обявено като изискване на Европейската комисия, беше едно механично съчленяване на 4 различни органа и то в момент, когато тези органи вече започваха да работят и трупат практика, и, нещо много важно, започваха да се усещат като относително независими. Наред с това не беше направен никакъв анализ за свършеното до този момент, какво е било направено добре, къде има дефицити и какво може да бъде подобрено. Оценката на въздействието беше абсолютно проформа и не успя да убеди никой в необходимостта от създаването на тази мастодонтска комисия. Тази механика беше прехвърлена включително и по отношение на бюджета на новата институция, който на практика съедини бюджетите на четирите отделни органа отново без да бъде направена сметка за начина, по който най-добре може да бъде осигурена финансовата ефикасност на комисията. Резултатите не закъсняха. Резултати всъщност нямаше, освен очевидният факт, че КПКОНПИ беше използвана като бухалка срещу неудобни за политическото статукво политици, бизнесмени и хора с активна гражданска позиция. А може би точно това е бил търсеният резултат.
Към настоящия момент имаме задълбочаване на тази ледена епоха по отношение ефективно овладяване на корупцията. 49-ото Народно събрание прие през есента на 2023 г. нов закон за противодействие на корупцията, с който се създават нови две комисии. Едно своеобразно връщане към ситуацията преди 2018 г., но с разликата, че вече КПК получи и разследващи функции. До създаване и започване на работа на Комисията за противодействие на корупцията така и не се стигна. Не се стигна и до приемането на другия закон, който трябваше да уреди правоотношенията свързани с отнемането на незаконно придобитото имущество, т.нар. гражданска конфискация. А не се стигна, защото парламентът катастрофира в процедурите и правилата за организиране и провеждане на избор за членове на тази комисия.
И това е много показателно, защото извън основната си дейност да законодателства, другата ключова дейност на един парламент е да попълва съставите на еднолични и колективни органи в изпълнителната власт, които на практика управляват и определят политиките в много области на нашия живот. Става въпрос не само за вече ноторно известните регулатори, но и за институции в рамките на съдебната власт. Несъобразяването с мандатността, нежеланието и отказът да бъде спазена мандатността продължават вече много години. Имаме органи като Инспектората към ВСС, Комисията за защита на личните данни, Комисията по досиетата и много други, които работят вече повече от един мандат извън своя мандат. Българският законодател не изпълнява важната си функция да попълва своевременно лидерския корпус на държавата. С всеки изминал парламент броят на органите, които се избират от него и които оперират извън своя мандат или не се променя, или се увеличава. Това налага извода, че пренебрегването на принципа на мандатността е форма на корупция.
И то не каква да е корупция, а стратегическа корупция.
Ако приемем, че тези процеси са започнали с ендемична корупция, т.е. в определени области, определени части от държавния, обществен, икономически, културен живот; преминали сме през ситуация на завладяна държава (state capture), при която имаме консолидиране на властови механизми в определени политически или псевдополитически елити, то в момента вече се намираме на ниво стратегическа корупция. Какво представлява тази форма на корупция в българския контекст? Това не е само злоупотреба с власт през нереализиране на принципа на мандатността. Това е едно калкулирано, политическо и не само усилие да бъдат манипулирани цели системи в изпълнителната и съдебната власт и то в дългосрочен план за постигането на определени предимства, за сметка на общественото доверие и социалното равенство.
Примерите са много – от законодателни инициативи, които прокарват промени, обслужващи конкретни партии, фирми и дори личности /споменатият вече закон за КПКОНПИ, промените в ЗУТ, промени в ЗСВ, дори промени в Конституцията/, през мълниеносно отстраняване на лица на лидерски позиции, които стават неудобни /бившият председател на Сметната палата, шефове на НЗОК, бившият главен прокурор/ и също толкова мълниеносно инсталиране на удобни ръководители на съответните институции. Впрочем още една проява на стратегическа корупция е, че с всеки следващ парламент се скъсява времето на процедурата за избор на лице/а на ключови ръководни позиции. За последните близо 10 легислатури най-дългата процедура от 141 дена е била тази за избор на председател на Комисията за защита на конкуренцията /в 43-тото НС/. Най-късите са от последния парламент, когато в рамките на няколко часа беше „избран“ председател на здравната каса.
Нов аргумент в полза на стратегическата корупция в България се добави индиректно и с промените в Конституцията от декември 2023 г. и по-специално в частта за предпоставения избор на президента на РБ за служебен министър-председател. Едни от възможните личности за това са омбудсманът и неговият заместник. Поради подаване на оставка на заместника и избор на омбудсмана за българския съдия в ЕСПЧ, тази институция и към момента е напълно оголена откъм лидерски състав. Може да се каже, че тя е на автопилот. А това е институцията, която, образно казано, е адвокатът на гражданите – призвана по закон да защитава законни права и интереси на средностатистическия гражданин, да отправя указания към институциите, да предлага законови промени и не на последно място, да сезира Конституционния съд.
Защо оставянето на този орган без ръководство е пример за стратегическа корупция? Защото по закон омбудсманът и неговият заместник се избират с обикновено мнозинство от Народното събрание, защото 49-ият парламент можеше и трябваше веднага да организира процедура за избор на омбудсман и защото по този начин, съвсем тенденциозно президентът е лишен от две от възможностите, предоставени му по Конституция. Ако се върви към избори през есента на 2024 г., то 50-ото Народно събрание е длъжно да организира и проведе процедура за избор на омбудсман и заместник, в противен случай върховният орган в страната ни ще е нарушил Конституцията.
В хода на предизборната кампания г-н Борисов каза: „ГЕРБ били виновни за регулаторите, защо правителството на Кирил Петков с пълно мнозинство и ГЕРБ в опозиция не смени регулаторите, защо – защото нямаха толкова партийци за всички постове“. В хода на консултациите за съставяне на правителството, на срещата при президента Румен Радев, г-н Борисов каза още: „Няма такова чудо като експерти, ние всички сме експерти“. Цитатите са пример и за още един елемент на стратегическата корупция – пълното обезсмисляне на отделните институции, до степен, че от тях не зависи нищо, ерго, няма никакво значение кой е начело на съответния орган. Най-важното е да е „партиец“.
Стратегическата корупция прави точно това – ерозира общественото доверие в институциите. И когато гражданите виждат своите лидери да експлоатират системата за своя лична облага, това води до ерозия и на вярата в демокрацията и демократичното управление като такова. Резултатите ги видяхме на 9 юни – апатия и осъзнато откъсване от политическия живот в широкия му смисъл. Следващата стъпка е гражданско напрежение като отговор на бързо разширяващата се пропаст между политическия и гражданския дневен ред.
Дали ще се стигне дотам е трудно да се прецени на този етап. В момента е важно преди да се ходи отново на избори, депутатите в 50-ото Народно събрание да свършат малко същинска работа като проведат процедура за избор на омбудсман /като минимум/, а защо не и за някои от другите органи, независещи от решение на Конституционния съд. Това ще даде възможност и на нас, гражданите, да видим как изпълват със съдържание чл. 91б, ал. 1 от КРБ, а именно при избора на органи да се спазват принципите на „…откритост, прозрачност, публичност и обоснованост…“.
