вижте всички интервюта в Judicialprofiles.bg
Методи Лалов е роден през 1975 г. в София. Завършва с отличие право в УНСС през 2001 г. Има опит като адвокат, от 2005 г. е съдия в Софийски районен съд. През 2012 г. става негов заместник-председател, а от ноември 2012 г. е избран за административен ръководител на най-големия съд в страната.
- Съдия Лалов, от 1 април I и II гражданско отделение на Софийски районен съд (СРС) ще осъществяват работата си в новата сграда на бул. Цар Борис III № 54. Какво остава за довършване дотогава и доволен ли сте от резултата?
- Така е, от 1 април в сградата на бул. Цар Борис III № 54 ще работят I и II гражданско отделение на СРС, но дотогава следва да бъдат пренесени „висящите” дела на тези отделения – над 52 хил. дела. Понастоящем в новата ни сграда вече работи III гражданско отделение, част от което са т. нар. „брачни състави”, държавните съдебни изпълнители към СРС, както и Центъра за спогодби и медиация към СРС и СГС. Там се поставят и обявленията за публични продани по ГПК, а скоро предстои и провеждане на първите продани. В рамките на месец април ще започне и пренасянето на делата от стара архива от Съдебната палата на бул. Витоша № 2, които също са няколко десетки хиляди. И всичко това след като от септември месец 2014 г. бяха пренесени над 600 хил. архивни дела.
Дали съм доволен от резултата зависи от целта, която искахме да постигнем. Бих бил най-доволен, ако съдът се преместваше в нова, специално проектирана за нуждите му сграда, която да отчита изначално спецификите на съдебната дейност. В сграда, в която да бъдат както гражданските, така и наказателното отделение, тъй като знаете - последното ще бъде в сградата на бул. Скобелев № 23 (т.нар. военно НДК). В този смисъл не съм докрай удовлетворен. Предвид реалностите обаче и абсолютно невъзможните условия, при които от десетилетия работи СРС, мисля че е приемлив и настоящият вариант – гражданските отделения да бъдат в една сграда, а наказателното отделение, заедно със Софийската районна прокуратура (СРП) – в другa. Само по този начин в относително кратък срок съдът ще заработи в нормални условия, със следващите от това положителни ефекти върху дейността му.
Тук е важно да се отбележи, че дейността на наказателното отделение на съда и на съответната прокуратура изисква двете звена на съдебната власт да бъдат ситуирани в една сграда. Това е най-добрият вариант. По този начин се избягва както постоянното пренасяне на дела в различни сгради, което изисква огромен ресурс – паричен и времеви, от гледна точка на сигурност, така и пътуването на прокурорите между различни сгради. Това води до загуба на време, през което същите биха могли да изпълняват по същество професионалните си задължения. И това разбиране по никакъв начин не поставя прокурорите в привилегировано положение в сравнение с останалите страни в процеса и в частност с адвокатурата, каквито аргументи често се излагат. Ако е възможно в съдебната сграда да бъдат настанени 200 прокурори от СРП, то това не е възможно за всичките адвокати, упражняващи свободната си професия в гр. София – над 5000. Като се има предвид, че не всички се занимават с процесуално представителство и не влизат ежедневно в отношения със съда, за разлика от прокурорите, чиято дейност, при доказване наличието на престъпление, в крайна сметка е насочена към предаване на извършителите на съд.
Воден от това разбиране мисля, че "разделянето" на съда в две сгради няма алтернатива, още повече, че реално случващото се е обединение, тъй като доскоро съдът осъществяваше дейността си в четири сгради, а сега ще работи в две.
Що се отнася до ремонта на сградата на бул. Цар Борис III № 54 отново отговорът ми дали съм доволен не е еднозначен. В сравнение с досегашните условия новата сграда е значително по-подходяща за съдебна дейност и в този смисъл отношението ми е положително. Постигнатият резултат обаче не е оптимален. Всичко около този ремонт показа, че при стартиране на проекта министерството на правосъдието (по време, когато министър е била г-жа Маргарита Попова), а и предишното ръководство на съда, са подходили, нека кажа така не докрай задълбочено. Параметрите на заданието на проведената обществена поръчка за ремонт на сградата на бул. Цар Борис III № 54 нито като обхват, нито като изисквания са адекватни на нуждите на една публична сграда и конкретно на съда. Това наложи, по мое настояване, допълнително да бъдат дадени за нуждите на съда още три етажа от блок А на съдебната сграда, които иначе се ползваха от ГУСВ и без наличието на които сградата щеше да е с недостатъчна площ. Допълнително бяха отпуснати средства и бяха проведени процедури по Закона за обществените поръчки за подмяна на покрива на сградата, за изграждане на нов архив, отводнителна система, ажурна ограда с периметрова охрана около целия имот, районно осветление и поливна система в парково пространство в рамките на имота, противообледенителна система, козирка пред централния вход, ремонт на подземния служебен паркинг и изграждане на надземен такъв, подмяна на старите подове на етаж 2 и изграждане на подиуми в съдебните зали. Все дейности, които допълнително ангажираха над 2 млн. лева.
Не съм докрай доволен и от вложените при ремонта материали. Тук искам да бъда разбран правилно, строителят е доставил това, което в най-добрия случай е поръчал възложителят – Министерството на правосъдието, а дори и повече. Но една част от материалите, по мое мнение, не са предвидени да устоят на дългогодишна употреба. Затова и към настоящия момент при обикновен допир се откачат первази на ламинирания паркет, има недобре затварящи се и криви врати, боя по стените, която вследствие на докосването й вече е зацапана – например в читалнята на архива и т.н. Нямам обяснение и защо в коридора пред съдебните зали, където ще изчакват стотици граждани всеки ден и който коридор няма прозорци, липсва вентилация и климатизация. Ето защо мога обосновано да кажа, че част от вложените материали не са достатъчно устойчиви за сграда, предвидена за публично ползване. Разбира се, влагането на по-трайни материали щеше да струва още пари, но първо не става въпрос за кой знае колко още средства, а и убеден съм, тези пари, ако не и повече, пак ще бъдат дадени, макар и напред във времето, а ремонтните работи ще бъдат извършвани едновременно с дейността на съда, което неминуемо води до затруднения.
Въпреки многократното сигнализиране на МП, че е необходима подмяна на топлопровода в рамките на терена на съдебния имот, едва сега се предприемат действия това да бъде сторено. А подмяната му е задължителна и следва да бъде направена преди изграждане на служебния паркинг във вътрешния двор на имота, а не след като бъдат поставени новите настилки. Отново при стартиране на проекта тогавашният екип на МП не си е направил труда да огледа и обсъди всичко, което трябва да бъде направено.
Още през 2012 г. сигнализирах Столична община, а това съм правил регулярно и през следващите години, за необходимостта да бъде изграден публичен паркинг в района, както и кръстовище между ул. Йосиф Цанков и бул. Цар Борис III, както и евентуално да бъде променена организацията на движението на обществения транспорт. През октомври месец 2013 г., наред с други проблеми, поставих този въпрос отново на кмета на Столична община, както и на вниманието на тогавашния министър-председател, министъра на правосъдето, на председателя на Висшия адвокатски съвет, на председателя на управителния съвет на камарата на частните съдебни изпълнители, омбудсмана, Висшия съдебен съвет. Реакция нямаше. Разбиране по този въпрос срещнах единствено от главния архитект на София. Когато се сменя предназначението на една сграда, ситуирана в жилищен квартал, което ще доведе хиляди посетители всеки ден, не следва ли още при стартирането на проекта да има и проект за организанията на движението и паркирането в района, който да бъде изпълнен най-късно при започване ползването на сградата? Защо това е възможно да бъде направено при изграждането на МОЛ-ове, но не и при публична сграда за най-големия съд в страната?
Ако трябва да обобщя, проектът за новата сграда на СРС е бил недостатъчно обмислен, но в крайна сметка и в резултат на усилията на съда, беше постигнат един относително добър резултат. В сравнение с условията, при които работеше досега СРС, направеното е огромна крачка напред. Новата сграда в значителна степен се доближава до изискванията за съдебна сграда. Оборудването на същата с мебели, архивна система, информацонно-озвучителна система със звукозапис, компютри и сървъри, печат и система за управление на печата, поръчано от СРС и доставено в рамките на проведени процедури по ЗОП, е изключително съвременно и няма да сгреша, ако кажа, че към настоящия момент е на най-добро ниво в съдебната система. Това, наред с необходимия брой съдии и съдебна адмнистрация, ще ни позволи така да реформираме СРС, от което същият несъмнено се нуждае, за да отговори на съвременните изисквания за правосъдие.
Всичко случило се около ремонта обаче показва, че е необходимо да се преосмисли дали съдебните сгради следва да се управляват от МП, или това да не бъде правено от съдебната власт, каквото решение в миналото е съществувало. При сегашната нормативна уредба съдебните сгради са отговорност на МП, което поставя задоволяването на нуждите на ползвателите на сградите – съответните органи на съдебната власт, от добрата воля на изпълнителната власт. Същевременно ежедневната поддръжка на сградите и оборудването им с мебели, архиви и др. е задължение на съдебната власт. Това разделение, по мое мнение, не дава добри резултати.
Този ремонт е симптоматичен пример и за невъзможността институциите в България да си подадат ръка и да работят за постигане на една обща цел. Вместо това, когато решаването на един проблем зависи от съвместните действия на няколко субекта, започва прехвърляне на отговорност, започват обвинения, комуникацията често отсъства. В реализирането на този проект това, което ми липсваше най-много, е че не видях да седнат на една маса представители на заинтересованите институции – ВСС, МП, СО и съда. Ако в тази насока нещо се случваше, то катализатор беше СРС и ставаше след публични скандали. Жалко е, когато нещо се прави за пред хората, а не поради убеждението ни, че го дължим на обществото.
- С какви предизвикателства се сблъскахте като ръководител на целия този процес?
- Както вече посочих, основните ми предизвикателства бяха свързани с ремонта на сградата. Не добре свършената в началото работа относно заданието за ремонта наложи постоянно да бъда на обекта и ежедневно лично да се убеждавам в необходимостта този обхват да бъде разширяван. И това в условия на изключително трудна комуникация с МП по време на министър Диана Ковачева и гл. секретар Елена Петкова и министър Зинаида Златанова, зам.-министър Сабрие Сапунджиева и гл. секретар Тодор Керанов (с удовлетворение мога да кажа, че към настоящия момент комуникацията между съда и МП е качествено различна, особено що се отнася до ниво министър и заместник-министри). На всяко мое мотивирано искане, първоначално получавах или устен отказ с мотив, че това е извън проведената обществена поръчка, или че няма пари, а в голям процент от случаите и мълчание. По изключение, когато отговорът първоначално беше "Да", следваше протакане. Нима не е очевидно, че когато покривът на една сграда е компрометиран, същият следва да бъде ремонтиран. Каква "задълбочена" аргументация е нужна, за да се приеме, че щом сградата се наводнява и това поставя в опасност носещата способност на конструкцията й, трябва да се извърши ремонт. Колко необективен трябва да си, за да не видиш, че подовете пропадат под краката ти и необходимостта от подмяната им е несъмнена. Мога да изброявам още дълго. И защо след като служителите в МП бяха пропуснали да си свършат работата в началото на проекта, проявяваха упоритост да не отстранят пропуските си. В крайна сметка, след настояване от моя страна, за което съм получавал подкрепата на колегите си, когато съм я търсил, почти всичките ми искания бяха удовлетворени. Защо загубихме време, усилия и нерви, щом от резултата е видно, че е имало и законова възможност, а и пари се намериха, да направим това, което направихме. Отговорът е ясен – става въпрос за некомпетентност, неразбиране и нежелание на няколко човека, някои от тях споменах вече, да направят това, което дължим на обществото. Това са хора, които не носят у себе си разбирането, че да направиш нещо значимо в полза на обществото е шанс, който не всеки получава и който е недопустимо да не реализираш. Тези хора си пропиляха времето, но по-лошото е, че пропиляха и нашето. Това наложи СРС да върши и много чужда работа. От съдия се превърнах в управител сгради, в инвеститорски контрол – роля, която следваше да се осъществява от МП, но реално това не беше така. Наложи се да каня министри на правосъдието и служители от МП да посетят обекта, който беше тяхна отговорност. Защото те не идваха да видят какво се случва там. И вместо лично да се убедят, че сградата се наводнява, трябваше да пишем мотивирани искания за очевидни неща. Коства ни много време да проучваме въпроси, от които тогава не разбирахме, да търсим информация. Всичко това неминуемо доведе до дефицити в останалата ни работа като съдии и административни ръководители. Да не говорим за времето, през което не бяхме със семействата си, защото или отсъствахме физически и бяхме на строежа, или мисловно бяхме ангажирани с този проект. Знам, че повечето хора няма да ме разберат. Важното е обаче, че имам разбирането и подкрепата на съпругата и родителите си, без които никога нямаше да издържа на това натоварване. Те знаят за какво говоря.
- Председател сте на съда от април 2012 г. Как се промениха вижданията Ви за управлението на най-големия в страната съд от тогава до сега?
- Преди всичко разбрах, че най-трудният пост в съдебната система е да си председател на СРС. И това не го казвам само аз, но съм го чувал и от предишни председатели на съда, както и от други хора, които могат да си позволят да бъдат обективни. Ръководенето на около 700 човека, които работят в неимоверно трудни условия и свръхнатовареност, е непосилна задача. Често отговорът на основателно поставени от тях проблеми беше, че няма решение към този момент. Това ми тежи. Затова приоритет бе решаването на сградния проблем, след което можем да се захванем с кадровите и организационните проблеми. А такива има много. Очевиден е изводът например, че част от администрацията, която е отговорност основно на административния ръководител, не е на необходимата висота – и като компетентност, и като отношение към гражданите и адвокатите. Причините за това са много и различни. Как очакваме да привлечем в съда образовани и възпитани хора, които като деловодители и секретари следва да работят в мизерия за основна заплата 482 лева и да носят отговорност за хиляди дела. Разбира се, това не означава, че в съда няма добри и мотивирани служители.
Разбрах и че доброто управление на този съд несъмнено е екипна работа. Наличието обаче на необходимите екипи, още повече на добри такива, в съдебната система като цяло е изключение. Много път има да се извърви преди съдебната система да може да каже, че има адекватен административен капацитет. Затова е нужно да бъде инвестирано.
- От прессъобщение от 13 януари става известно, че съдиите и служителите от СРС са организирали събрание и заявили официално, че недостигът на съдебни служители, които обслужват правораздаването, рефлектира пряко върху обслужването на гражданите, както и върху вътрешната организация на работата им. Какви конкретни мерки очаквате от Висшия съдебен съвет?
- Няма съмнение, че СРС от години работи при свръхнатоварване. Постъпващите дела са огромен брой, а съдиите и съдебната администрация не достигат. ВСС в рамките на две години увеличи щатната численост на съдиите в СРС, но не всички щатове са заети, което може да стане единствено след регулярно провеждане на конкурси. Въпреки многократните ни искания, до февруари месец 2015 г. съдебната администрация не беше увеличавана. Съответно не получавахме редовно и разрешения за провеждане на конкурси за освободените щатове. През февруари получихме 97 нови щата за съдебни служители, за попълването на които в момента се провежда конкурс. По този начин ВСС коригира неразбирането си, обективирано в предишни откази за увеличаване на администрацията, че СРС дълго време е работил при изключителен дефицит на съдебни служители. Надявам се това да не беше само резултат от реакцията на съдиите и съдебните служители, но и на оценка на обективните реалности в СРС.
- Как смятате, че е „правилно” да се говори за проблемите на съдебната система? Как, според Вас, следва да се комуникират тези теми с гражданите, за да има не само интерес, но и подкрепа към съда?
- За мен няма съмнение, че за всеки проблем трябва да се говори прямо, да се назовават нещата точно. Изключително уважавам хора, които говорят едно и също, както в неформална обстановка, така и публично. Разликата в артикулирането на проблемите в двата случая трябва да е само в нивото на използвания език, но не и съдържателно. За съжаление, има много хора, в говоренето на които се наблюдава значително разминаване. Още по-страшно е, когато налице е несъответствие между говорене и поведение. Важно е да се каже обаче, че това се отнася за цялото ни общество. Не мога да приема, че само съдиите и съдебните служители са добри или лоши. Те са като всичи други хора в България. Та ние сме част от обществото, учили сме в едни и същи училища с хората, които са станали лекари, митничари, търговци, учители, политици и т.н. Възпитавани сме от едни и същи родители и учители. Общуваме и живеем с тези хора. Тогава какво ни дава основание да се обвиняваме по гилдии, да сочим другия. Нима проблеми има само в съдебната система?
Решаването на голяма част от проблемите на съдебната система може да бъде направено единствено от т. нар. политическа власт, било защото са необходими законодателни промени, които не могат да бъдат извършени от магистратурата, било защото не е налице воля за решаването им от съдебната власт. Уморихме се да слушаме призиви за реформи от политиците, в чиито ръце са инструментите да направят такива реформи. Когато е очевидно, че в съдебната власт има проблеми например с назначенията и кариерното израстване на магистратите и тези проблеми не биват решени от самата съдебна власт, защо не се правят необходимите законодателни промени.
Публичното назоваване на даден проблем е положително, но продължителното публично говорене за него без действия, не само че не води до решаването му, но и има негативен ефект, тъй като води до внушения, до изкривявания, които рушат авторитета на съдебната власт. А това, в крайна сметка, е изключително опасно за обществото.
Трудността при решаването на проблемите в нашето общество и в частност в съдебната система, идва и от идентификационния подход на членовете на това общество. Артикулирането на проблемите единствено в зависимост от ролята, в която се възприема дадено лице към определен момент, е контрапродуктивно. Не може, когато си „загубил” делото, да твърдиш, че съдът е корумпиран, ако за това няма конкретни факти. Когато утре същият съдебен състав постанови решение в твоя полза, означава ли, че си дал подкуп, за да бъде постигнат този резултат. Та нали съдът, който някои са оплювали безпринципно, може да се окаже последнатата им надежда да получат защита на правата и законните им интереси. Вече имаме много такива примери.
- Какъв съвет бихте дали на младите юристи, които се стремят към съдийската кариера?
- Първо да вярват, че могат да станат магистрати в резултат на собствените си знания, умения и усилия. Сигурно не всяко назначение в съдебната система е направено принципно. Вероятно така е в цял свят. Но умните и мотивирани хора рано или късно успяват. Така че не бива да се поддават на разрушителни внушения. Колкото повече мотивирани и можещи хора се стремят да влязат в съдебната система, толкова по-трудно ще е да има назначения по шуробаджанашка линия. Защото повече пряко заинтересовани хора ще контролират процеса на назначаване.
Бих им казал и да бъдат смели. Смелостта е качество, което трябва да е присъщо на магистратите. Не бива страхът, че могат да бъдат наказани и дори уволнени, да ги сковава. Добрият и умен човек винаги ще намери какво да работи, дори да стане жертва на нечисти интереси.
Съветвам ги и да не загубват човешкото си лице. Съдийската професия не ни се полага, съдията е само говорител на закона, съдебната зала не му е бащиния. Забравят ли това, вече не са съдии. Добър магистрат е този, които познава и спазва закона, но и който не е откъснат от живота. Казусът в съдебната папка може да бъде разбран и оценен докрай правилно само ако човек е и социално адекватен.
Важно е и когато станат съдии, да не забравят, че следва постоянно да се усъвършенстват. Да четат, да се обучават, защото само така могат да отговорят на изискванията на времето.