Съдия Капка Костова завършва право в СУ "Климент Охридски." През 1981 г. е назначена за съдия в Рaйонен съд Пирдоп, а по-късно става негов председател. Правораздава в Софийския районен съд, а през 1992-1993 г. е заместник-председател на СГС. Командирована е във ВКС през 1993 г. Същата година е избрана и за председател на СРС, като заема този пост 11 години. Съдия Костова е първият председател на Управителния съвет на Съюза на съдиите в България веднага след създаването му през 1997 г. до 2003 г. От 25.11.2009 г. до 09.06.2011 г. е член на Висшия съдебен съвет. Подава оставка като член на ВСС заради несъгласие с кадровата политика на органа. Номинирана е за „Човек на годината” за 2011 г. Носител на наградата „Юрист на годината” за 2011 г. Понастоящем е съдия във Върховния касационен съд, Наказателна колегия.
Капка Костова е гост на октомврийското издание на рубриката "Човекът под тогата" на Инициативата за прозрачни съдебни назначения.
Снимка: http://www.novini.bg/
Съдия Костова, Вие „живеете” в съдебната система от 1981 г. Това са 33 години труд през всички стъпала на съдебната йерархия – какво бихте казали за развитието на съда в това време?
Изначално консервативният характер на тази институция я прави по-подозрителна към постоянните и резки промени, но и я съхранява. Някои го дефинират като известна недемократичност на властта на съдиите, но без отдаване на дължимото на тази й същност, съдиите биха били просто чиновници, а от такъв съд никое общество няма нужда. Мисля, че неразбирането в днешно време на същността на Съда, го прави постоянен обект на упреци и сваля до критично ниско ниво доверието в него, а това вреди най-вече на хората и на защитата на правата им, каквато те непрекъснато търсят от съда.
Освен видимите промени в управлението, технологиите, обучението, достъпът до информация, непрекъснато растящите изисквания и необходимост от все по-нови и всеобхватни познания, правораздаването си остава трудна, отговорна и поглъщаща работа - не само защото не е лесно да съдиш и наказваш себеподобните си, но трябва и да си готов да понесеш моралната тежест за решенията си.
Кризата на обществената ценностна система в последните години неизбежно се отрази и на устоите на съда. Не би могло да бъде иначе. Въпреки това, съдът успява да отстоява независимостта си, да генерира идеи, да изисква промени и да си поставя за цел пълноценната защита на обществения интерес и на човешките права. Това го прави адекватен на случващото се у нас и в света и затова той трябва да бъде чут.
Какво ви даде и какво ви отне професията или може би във Вашия случай призванието на съдия?
Тази професия може да се упражнява подобаващо само като призвание. В противен случай се превръща в тежест най-напред за съдията, а после и за всички останали, които имат досег с него.
Още преди да вляза в професията, старите съдии ми казаха, че ще трябва доброволно да се откажа от голяма част от правата си като човек и гражданин. Тогава не разбрах точно за какво става въпрос. Впоследствие научих, че без да си безкрайно внимателен за контактите си, за поведението си, за средата си, за приятелите си, ставаш уязвим и в крайна сметка – непригоден. Съдийството е самотно занимание. Не случайно съдиите общуваме предимно помежду си. В много страни, където това отдавна е известно и обществото се съобразява с него, съдиите имат своите места за живеене, своите клубове, своите места за спорт и пр. Така рисковете се свеждат до минимум и животът става малко по-лесен. Все пак, някак съумяваш да не мислиш постоянно за това, че ограничаваш времето за близките си хора, че понякога липсваш на детето си, че носиш мислено въпросите и решенията със себе си дори и у дома и на практика отсъстваш.
Въпреки това, съдийската работа е невероятно удовлетворение за тези, които истински я искат. Фактът, че ти решаваш, е бреме и отговорност, но и възможност, каквато малко професии предоставят. Залогът е човешки съдби, а понякога и човешки живот. Нямаш право на грешки, макар да си точно толкова несъвършено човешко същество, колкото и всички останали. Но житейските уроци, познанието за човешки характери, отношения, проблеми, философии, безизходици и емоции, са ежедневие в нашата работа, а това е колкото натоварващо, толкова и безценно.
Ако имате възможност да се спрете върху едно нещо, което обществото би могло да разбере и осъзнае в дълбочина за съдийския труд, какво би било то? С какво съзнание Ви се иска хората да пристъпват прага на съдебната зала?
Съдебната институция е храм на правосъдието. Това е клише, но е вярно. Всяко нейно принизяване и третиране по различен начин, запраща обществото в безвремие и безхаберие. В съда трябва да се пристъпва със страхопочитание и надежда за справедливост. Това няма алтернатива. Всичко друго подкопава самата държава. Силният съд е основата, която крепи силните демокрации. Сигурна съм, че един ден обществото ни ще разбере това, защото до момента не е измислено нищо по-добро.
Наясно съм за обществените реакции дори само при споменаването на думата „независимост”, когато тя се отнася до съда, без да се изговаря обаче несъмненото обстоятелство, че тази независимост е необходима не толкова на съдиите, а на хората – те са тези, които имат интерес от независим, безпристрастен и справедлив съд. Макар и бавно, нещата започват да се случват в тази посока. Може би и ние трябва повече да говорим и да просвещаваме за тях. Старите демокрации са изградили безусловния обществен респект към съда не само с налагане и сила, но и със знание какво дава той за стабилността и сигурността в държавата.
Вие се включихте през 2011 г. в Експертния панел на Инициативата за прозрачни съдебни назначения, когато проектът тепърва стартираше. Как оценявате неговото развитие досега и в кои области на съдебната реформа ни чака още работа?
По същността си това е коренно нов подход за оценка на работата на съдиите – в максимална степен не допуска формализъм и клишета, предпоставя анализ и оценка, основани на цялата възможна информация за работата и дейностите на конкретния съдия, изисква много повече труд и не търпи „претупване”. Затова и напредва малко по-бавно, отколкото би ми се искало и отколкото системата се нуждае от този нов метод. Но бележи начално приемане, макар и с известна предпазливост. Част от този подход е изработването на профили на кандидатите за определени ключови длъжности в системата, което вече е факт. Мисля, че с увеличаване на капацитета на кадровия орган и с въвеждането на някои технологични възможности за достъп и събиране на достоверна информация за всички професионални дейности на съдията, този подход ще се развие и утвърди, като даде възможност за взимане на действително информирани решения при назначаване, повишаване и наказване в системата.
А що се отнася до съдебната реформа, тя дори не се е случила в последните две десетилетия. Случвали са се палиативни промени в зависимост от желанията и вижданията на конкретните управляващи – но всички те са били почти единодушни за това, че по отношение на системата следва да се подхожда рестриктивно, за да може тя да бъде овладяна и подчинена. Тотално погрешен подход с много вредни последици. Едва в последните години като че ли се прозря необходимостта от действителни и същностни промени и се заговори за тях. Аз съм оптимист, че новите поколения в професията ще съумеят да променят условията в нея - колкото и както това е необходимо.
Конституцията и Законът за съдебната власт говорят за „високи нравстени качества”, необходими за заемането на определени ръководни длъжности в системата и за „необходимите нравствени качества” за упражняването на съдийската професия изобщо. С оглед опита Ви, как бихте обрисували наличието на нравствеността и как следва тя да бъде проверявана?
Нравствеността е философска категория, част от морала, а философията е наука, в която нямам самочувствието да навлизам. Но всички знаем, че нравствеността представлява правила за поведение, произтичащи от възгледите за добро и зло, за съвест и чест, за похвално и срамно, за дълг и справедливост и пр. Във всички случаи тя се възпитава и отглежда, като винаги зависи от обществената и историческата среда. Някак не си представям това да се случи чрез разписване на клиширани постулати, които да се нарекат „Етичен кодекс” и на всичко отгоре да се „утвърждават” от административен орган, т. е. от Висшия съдебен съвет, каквато е ситуацията в момента. Така създадени, тези норми за нравственост и морал автоматично престават да бъдат етични и стават административни. Съдиите трябва сами да си създадем правила за поведение, които смятаме за адекватни на изискванията на професията и необходими за нейното упражняване. Впрочем, точно такъв беше подходът на съдийското съсловие преди около 20 години. Ето още една област, в която имаме да работим в бъдеще.
Вашият съвет към младите юристи – независимо от избора им на поприще за реализация?
Не бих го нарекла съвет, но намирам три неща за особено важни за хората, за правото и за неговото прилагането – първо – морал, второ – морал и трето – морал. Всичко останало идва после и от само себе си. Всички сме наясно колко много имаме да учим в съвременните условия, колко трябва да сме комуникативни и отворени за всички нови неща, колко е важно да разбираме и обичаме това, което работим и никога да не забравяме, че го вършим за хората и в името на справедливостта.