Интервю на Петя Владимирова, за в. Дневник.
Вътрешните консултации на съдиите за номиниране на кандидат за главен съдебен инспектор продължават, а резултатите от дискусиите до този момент са нерадостни изводи за същността и ролята на инспектората към ВСС, за стремежа на политическите сили да влияят над органите за управление на съдебната власт, което обезверява добрите професионалисти, че могат да свършат полезна работа, поемайки поста.
За тези проблеми разговаряме със съдията от Софийския градски съд Мирослава Тодорова, бивш председател на Съюза на съдиите в България.
Защо се стигна дотук - близо година да няма избран главен съдебен инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС)? Ако това е симптом за криза - как бихте я определили?
- Очевидно е криза – и на политическата система, защото отговорността за селекцията и избора лежи върху парламентарно представените партии, и на самия модел на Инспектората на ВСС.
Струва ми се, че кризата беше предсказуема. Инспекторатът е нов орган (от 2007 г.) и беше създаден не защото имахме осъзната необходимост, че за ефективното разделение на властите у нас се налага именно такъв модел на външен контрол върху съдебната власт, а защото имаше препоръки от Европейската комисия (ЕК). Не се състоя задълбочен професионален или пък политически дебат с факти, аргументи, съпоставка на устройството и организацията на съдебните власти в други държави.
Разбира се, това не e единствената, която ЕК е отправяла. Препоръки без последствия по отношение на организацията и устройството на българската съдебна власт са правили и институции на Съвета на Европа, необходимост от реформаторски мерки се вижда и в някои от осъдителните решения на ЕСПЧ по дела срещу България. Другите препоръки обаче не бяха така лесно включени във вътрешното право, а някои дори изобщо не бяха възприети. "Неприятните" за съобразяване препоръки бяха свързани с модела на самия ВСС - за намаляване на политическото влияние върху него, което сега се постига чрез избиране на половината изборни членове от Народното събрание, и за разделяне на управлението на съда от това на прокуратурата. Спомняте си, че миналото управление отложи изпълнението на препоръката на ЕК членовете на настоящия ВСС да бъдат избирани на принципа "един съдия - един глас".
Препоръката да се създаде възможност за външен контрол върху съда (защото ИВСС дава осезателна възможност най-вече за въздействие върху съда) обаче се хареса на политическите сили, тъй като осигурява легален път за въздействие. Този контрол при това статукво - с това ниво на политическа култура и при съществуващия начин на конституиране на другите органи на административно управление на съдебната власт, означава укрепването на политическата зависимост на съдебната власт, а не обратното.
Ако е така, защо тогава Европейската комисия препоръча точно създаване на такъв Инспекторат?
- Според мен такава препоръка беше отправена, защото на ЕК й беше необходимо време да се ориентира в местния контекст, включително и по отношение на това кои от представителите на държавата изразяват автентично обществения интерес. За външните наблюдатели е необходимо време, за да разберат, че не винаги оплакванията на изпълнителната власт за проблемите на съдебната власт са продиктувани от компетентност или искреност.
Препоръчан беше Инспекторат, защото българските власти обясняваха, че един от съществените проблеми на държавата е прекомерната независимост на съдебната власт. По-късно докладите на ЕК по механизма за сътрудничество и проверка показаха обаче, че фундаменталните затруднения при осъществяване на върховенството на закона не са свързани с липсата на ресурс на държавата и тя, стига да иска, може да се справи с организираната престъпност. Не са свързани и с независимия съд, а с корумпирането на самите държавни власти и с отказа да се освободи съдебната власт от институционални механизми, които позволяват формиране на политически и икономически зависимости и пречат на съда да се превърне в действен коректив.
В същото време подобни институции – Инспекторат на съдебната власт – няма и в развитите демокрации.
Защо смятате, че Инспекторатът към ВСС е предимно контрол върху съда? Той е орган и за прокурорите, и следователите...
- Защото правомощията на съда формално се свеждат до писано слово на хартия – съдът пише съдебен акт, а преди това провежда публични съдебни заседания и в протоколите записва какво се е случило. Юридически властта на тази "хартия" би следвало да е най-важна за върховенството на закона, но на практика – при късогледите политически, икономически, а понякога и стоящите отзад чисто криминални противоборства, много по-важна през последните години се оказа властта на институциите, които могат да упражняват фактическа репресия на момента, веднага.
Спрямо тази власт - на репресията "на момента", политиците са публично много внимателни. Същевременно са много по-мотивирани да контролират тези институции отвътре и не разчитат да го правят чрез Инспектората, който контролира ритъма на действията и актовете, а не тяхното съдържание. Затова и в последните месеци имаше скандали, които показаха политическите апетити към постовете в прокуратурата.
Виждам, че няма политик, който да критикува главния прокурор...
- Но подобно въздържание не винаги се забелязва в отношението към председателя на Върховния касационен съд. Помните, че бивш вътрешен министър беше репликирал председателя на ВКС с образна реч, която беше неприлична – за "падането на зъбите".
Признание, че дейността на ИВСС по-лесно се насочва към съдиите, направи и главният инспектор в интервю за "Капитал", когато обясни, че било трудно да бъдат проверявани прокурорите, защото "прикриват бездействието си с удължаването на сроковете". А възможността за продължаване на сроковете за разследване от прокуратурата е предвидена в закона и тя не е безконтролна. Така че ИВСС като че ли беше разглеждан като орган за контрол основно върху съдиите – за контрол върху правомощията на съда, и то най-вече фиксиран върху срока за написване на съдебния акт. Така я разбират властта на съда политическите сили, такъв механизъм за овладяване измислиха.
- И все пак няма ли дисциплиниращи ефекти от дейността на ИВСС?
- Дисциплиниращи ефекти от дейността на ИВСС, такава, каквато беше досега, имаше, но трудно може да се приеме, че цялостният ефект е положителен, защото контролът по формата само задълбочи тенденцията на бюрократизирането на съда. Много е лесно съдията да отговори на изискванията на ИВСС, достатъчно е само да се съгласи с разбирането, че политическото решение за целите на този орган, което доведоха до идменение на Конституцията, изисква от него да е чиновник – щом фокусът е върху срочността на документооборота.
Разбира се, така поставен, фокусът няма нищо общо с правото, с необходимостта да се мисли, да се внимава с хората и с техните претенции към съда. В това е причината органът с неговата къса история да е чуждо тяло за съдиите. Това навярно е и едното обяснение на факта, че в момента в него има само трима съдии инспектори.
- Защо до този момент вътрешните консултации на Съюза на съдиите не дадоха резултат? Как оценявате дискусиите?
- Според мен така се получи, че вътрешните консултации станаха началото на задълбочения професионален разговор сред съдиите за ИВСС. За мен лично т.нар. вътрешни консултации не бяха важни, за да демонстрираме показно демократично действие - как се прави прозрачна процедура. Или поне не само заради това, а защото вече имахме достатъчно конкретен повод, който направи разговора неподлежащ на отлагане - да обсъдим помежду си какъв ни е ИВСС, има ли място в системата от органи на съдебната власт и иска ли някой от нас да има нещо общо с него такъв, какъвто е сега; да разберем и въобще доколко ни е понятно какво представлява този орган и къде и дали има полезен потенциал.
Поначало всяка съдебна власт е полезно предпазлива към такива форми на външен контрол. Не е случайно от гледна точка на държавното устройство и управление, че контролът върху съда се осъществява в рамките на процеса – горната инстанция е тази, която единствена може да каже дали долният съд е сбъркал или не. А обществото контролира този процес, като изисква от политическите сили да приемат такъв регламент, че при първоначалните назначения в съда да бъдат избирани високо професионални юристи и цялостни личности, почтени и способни на емпатия.
Затова и в континенталните държави такъв орган като ИВСС няма. Въобще цивилизоването е протичало другояче - не по линията "контрол на контрола на контрола", която неминуемо стига до непреодолимия проблем, познат и на римляните – кой ще пази пазачите? Държавите с добро правосъдие, тук нямам предвид най-умното правосъдие, а това, което постига предназначението си на мирен хармонизиращ социален регулатор, се фокусират върху това как да се съхранява живо доверието – между хората и между хората и институциите, особено към съда. А доверието не укрепва, още по-малко пък, ако е загубено, може да се възроди, като се следва сталинската инструкция, че проверката е висша форма на доверие.
Управляването на съдебната власт чрез укрепване на доверието изисква стриктна проверка с много високи изисквания на кандидатите на входа на съдебната власт, а после, след назначаването им, изисква грижи - инвестиране в кадрите – в продължаващото им образование и в дейности, които са нужни за съхранението на интегритета им. Някъде на това "поле" следва да се търси и полезното предназначение на ИВСС. Разбира се, този подход – кадрите да се развиват, правосъдието да става по-одухотворено, изисква много повече работа, посвещаване, компетентност и добросъвестност, отколкото да се предвиди някоя нова форма на контрол. Но контролът не създава свободни хора, особено пък, когато стъпва на българските тоталитарни традициии и страх.
В този смисъл – вътрешните консултации бяха обнадеждаващи за нивото на доверие вътре в общността - имаше множество предложения, активни обсъждания, някои колеги в страната проведоха събрания. Разговорите поставиха и началото на анализа на проблемите.
Но защо чак сега започнахте да говорите за ИВСС?
- На този въпрос нямам притеснения да кажа честния си отговор – за кое по-напред да говорим, докато гледаме толкова много дела – за правните проблеми по делата; за ВСС; за конкурсите на съдии; за оценката на качеството на съдийската работа; за случайното разпределение, за председателите; за формите на вмешателство в съдебната власт и т.н., и т.н.
Кои проблеми бях най-често поставяни от съдиите във вътрешните дискусии?
- Разбира се, фундаменталният проблем, който стана явен още в самото начало, е недоверието, че в процедурата в Народното събрание професионализмът, който се изисква за тази специфична длъжност, ще бъде приоритетната ценност. И не непременно само защото вече ще има друг кандидат, партийно фаворизиран, а защото в парламента може би този специфичен професионализъм няма да има от кого да бъде оценен.
Несъмнено всички вълнения около непрозрачните парламентарни процедури имаха своя полезен демократизиращ ефект, но дори да измислим една съвършена процедура, все така нерешен ще остане въпросът от първа необходимост - как да върнем доверието на хората, които могат да вършат тази работа, за да се включват в политически процедури; и как да направим така, че тези, които ги избират, да са достатъчно просветени.
Ако не мислим за въпросите по същество, неминуемо ще стигнем до етапа, в който политическата система, която засега отказва да създаде необходимите условия съдебната власт да бъде независима, прибягва до по-рафинирани способи за защита на статуквото. Ще се търсят и намират за назначаване в органите на съдебната власт от политическата квота хора без биографии – чисти от компромати поради това, че са били чисти от каквито и да било действия и поемане на отговорност; хора без способности, лица зад които да стоят "другите" лица.
Оттук нататък възраженията по същество за професионализма – че съответният кандидат не разбира кога един проблем по делото е процесуално нарушение, кога представлява лоша или дори престъпна дейност по администриране и кога е системен недъг, за който отговорността не е на съдията, а на другиго, трудно могат да бъдат граждански преведени.
Може би - но това е личен възглед, не ангажирам колегите си, нито ССБ - всичко това ни показва, че изборът на главен инспектор няма как да бъде политически по подразбиране, поради логиката на разделението на властите. Точно защото е грешно да бъде политически, затова и предизвика институционалната криза – партиите трудно постигат консенсус, защото всяка от тях се притеснява дали другата няма да получи по-голямо влияние в съдебната власт, ако овладее и този лост за въздействие върху съда.
Но това, което казвате, означава, че се налага преосмисляне на органа ИВСС въобще?
- Налага се преосмисляне на целия орган, да. При положение, че и ВСС не отговаря на базовия стандарт за осигуряване на независимостта на съда, който изисква съставът на кадровия орган да включва повече съдии, избрани от самите съдии, отколкото избрани от партиите, няма според мен никакво легитимно оправдание наред с голямата част от кадровиците на съдиите, и инспекторите им да бъдат политически назначения.
Ще припомня - от 25-мата членове на ВСС 6-ма се избират от съдиите, 11 от НС, 4-ма от прокурорите, 1 от следователите; 3-ма са по право - т.нар. трима големи – председателите на ВКС, ВАС и главния прокурор. Помислете си какъв железен политически захват има сега върху съдебната власт. И още един детайл като илюстрация – по наказателните дела за престъпления, накузаеми с лишаване от свобода над 5 г., в съдебните състави съдиите са малцинство. Мнозинството са съдебните заседатели, които се избират от общинските съвети, т.е. при подбора им пак се съблюдава влиянието на политически квоти поради липса на други ясни изисквания. И трети детайл в същата посока – съдиите се повишават и наказват с участието, понякога с решителното участие, на прокурорите във ВСС.
В другата държава, която е обект на мониторинг, Румъния, управлението на съдиите и прокурорите отдавна е разделно – има два съвета. Та – в този контекст и при тези тоталитарни традиции на единение на властите – дали можем да очакваме съдебната власт да изпълни предназначението си по Конституция – да е арбитър и коректив на останалите власти? Затова трябва да се търсят работещи решения за укрепване на независимостта на съда. В този смисъл може би балансът изисква главният инспектор да бъде избиран пряко от всички съдии. Но така илюстрирам своята гледна точка, която изразих в дебата на съдиите.
Казахте, че дори да бъде измислена и най-съвършена процедура, а тази в момента на ССБ според наблюдатели и е най-добрата и най-прозрачна от всички досега, главният въпрос си остава как да бъде върнато доверието на професионалистите, които могат да вършат тази работа, да участват. Не разбирам как съвършената процедура може да пречи да бъдат издигнати само магистрати, които освен нравствени хора да са и най-добри професионалсти, които разбират - както казахте - какво е процесуално нарушение, кога е отговорността на съдията и кога е другиму и т.н.?
- Казвам, че процедурата не решава всички проблеми, а може да създаде опасна привидност, че проблеми няма, че всичко е наред, а съвсем да не е. Сега Народното събрание даде продължителен срок за номиниране на кандидати за главен инспектор и какво от това? Предвиждането на изслушвания, възможност за въпроси, проверки и т.н., е важно, но накрая решението е политическо, защото отговорността по Конституция за избора е на Народното събрание.
Процедурата може да изобличи чрез осветляване корумпираните, които не са взели мерки да скрият делата си, но може и да нагнети дебати с множество компромати, слухове, недомлъвки, на които органите, овластени да направят избора, да не са в състояние да дадат обяснение и така незаслужено да пострада репутацията на колеги, които не го заслужават.
Не е безпочвено това недоверие, защото във всички случаи досега на компрометирани парламентарни избори накрая никой не направи равносметка – какво беше нередното. Това доведе до ценностна девалвация – човешкото достойнство на засегнатите от скандалите нямаше никакво значение. Номинациите им включваха клишета, така че могат да прилягат на всички, ако се сменят имената и годините стаж, и съответно не бяха за никого контретно. Накрая, след употребата им, номинираните биваха "изхвърляни" от процедурата без каквото и да било разяснение на публиката за случилото се, без равносметка, без поука и поставяне на ясна разграничителна линия между редното и нередното, между слуховете и фактите, без поемане на отговорност.
Неминуемо пряк резултат от това е загубата и на бездруго разколебаното доверие и съпротивата на колегите да влизат в някакви ритуали, в които човекът е без значение. Да не говорим, че това и не работи за обществената хармония, защото стимулира не оздравителни и очистителни процеси, а ожесточение и настървение между самите граждани и от гражданите към институциите. В тази ситуация разговорът за професионализма и компетентността е труден. Нали си спомняме, че при избора на инспекторите от предходния парламент, когато кандидатите бяха изслушвани и им бяха задавани въпроси, един от тях не можа да направи разлика между инспекторатите на съдебната власт и Министерството на правосъдието. Помним също, че за Парламента нямаше никакво значение, че кандидатът не знаеше разликата.
Да приемем, че политиците узреят, че е необходимо преосмисляне на най-важните за управлението на съдебната власт органи - ВСС и Инспектората, това надали ще стане в близко бъдеще. Означават ли Вашите основателни съмнения в искреността на политиците, че ССБ се отказва по тази причина от номинации? И как ще погледне обществото на такъв отказ?
- Това, което мога да кажа със сигурност, е, че колегите продължават да обсъждат номинации. Отказите дотук на номинирани колеги бяха сериозно мотивирани и са свързани с всички особености на процеса по избор и на естеството на органа, за които споменах. Колегите не отказват поради нежелание да поемат отговорност. И сега има номирани достойни наши колеги, които все още обмислят решението си. Освен това изборът не е сред всички съдии, а само сред тези, които отговарят на формалното изискване за стаж. Изискванията на закона поначало са такива, че изключват младото поколение и значителна част от средното поколение в съдебната власт, защото в закона е предвидено главният инспектор да е бил поне 10 години съдия в окръжен съд, т.е. във втората инстанция. При сегашния темп на кариерно израстване и при проблема с многогодишното командироване повечето съдии работят в първоинстанционен съд около 10 години. Това означава, че подходящите според закона съдии са около и след средата на 40-те си години. Така или иначе съдиите, и тук трябва да подчертая, че става въпрос за обсъждане с всички съдии, а не само с членовете на ССБ, не са спряли да търсят изход от кризата.
Много често изходът не е най-лесното решение, защото, както знаем от опит, всеки труден въпрос има поне един лесен за разбиране грешен отговор.
Вие номинирана ли сте и бихте ли се съгласили кандидатурата ви да бъде издигната?
- Не бих - от чувство за приличие. Трябва да бъдат избегнати всички опасности дебатът за главен инспектор да се превърне за пореден път в партиен двубой с извличане на краткосрочни преимущества. Травмирането на съдебната власт в последните години не бива да се превръща в изкушение партиите да се фокусират в надиграване и пак да избегнат неотложния разговор за инфраструктурата на съдебната власт, за да се постигне върховенство на закона.
Сега е моментът да започне осъзнаването на историята, която ясно показа, че стремежите за партийни конюнктурни влияния в съдебната власт в крайна сметка се оказват пирови победи, защото не носят никаква сигурност. Зависимите магистрати бързо променят зависимостта си, като се ориентират към новия силен. Осъзнаването на вредите от създаваните замисимости трябва да бъде честната отправна точка на политическия разговор.